«Законът на Бош»

Нещата в сърцето са неизброими. Каза ми го една жена. Ред от стихотворение, в което вярвала. Разбирала го така — ако някой вземе нещо присърце, тогава то винаги остава там. И каквото и да се случи, ще чака. Тя каза, че това можело да е човек, място или мечта. Нещо, на което си се посветил. Всяко свято нещо. Всичко било свързано в онези червени, меки като кадифе гънки. Било част от едно и също нещо и винаги щяло да бъде там, носейки ритъма на сърцето ти.

Аз съм на петдесет и две и вярвам в това. Чувствам го нощем, когато се опитвам да заспя, но не мога. Когато всички пътища сякаш се пресичат и виждам хората, които съм обичал и мразил, на които съм помагал и които съм наранявал. Виждам ръце, протягащи се към мен. Чувам ритъма и виждам и разбирам какво трябва да направя. Знам каква е мисията ми и че няма отказване, нито връщане назад. И в такива мигове наистина знам, че нещата в сърцето са неизброими.

Последното, което очаквах, беше, че Александър Тейлър ще ми отвори лично. Това противоречеше на всичко, което знаех за Холивуд. Смятах, че човек с неговия рекорд в касовите приходи, равняващи се на един милиард долара, не отваря лично вратата си на никого, а има униформен пазач на пълно работно време. И че този портиер ще ме пусне едва след като внимателно провери документите ми за самоличност и определения ми за среща час. После ще ме предаде на иконома, който безшумно ще ме придружи по останалия път до вътрешността на къщата.

Но в жилището на Бел Еър Крест Роуд нямаше такова нещо. Портата към алеята за коли беше отворена и след като паркирах пред къщата и потропах, самият шампион по касови приходи ми отвори и ме покани да вляза в дом с размери, копирани от международния терминал на летището на Лос Анджелис.

Тейлър беше едър мъж — над метър и осемдесет — и тежеше сто и трийсет килограма. Косата му беше кестенява и къдрава, а очите — сини. Козята брадичка му придаваше вид на художник, макар че изкуството нямаше почти нищо общо с областта, в която той така усилено се трудеше.

Беше със светлосин анцуг, който вероятно струваше повече от всичко по мен. На врата му бе увита бяла хавлия. Лицето му беше зачервено, а дишането — учестено. Бях прекъснал нещо и Тейлър изглеждаше малко ядосан.