«Да си умреш лейтенант»

— Проблемът ни е един, а възможностите се броят на пръсти — обобщи лейтенантът. — Загубихма последната база, а без зареждане всичките ни кораби не струват повече от стара обувка без подметка, може да я сложиш на крака си, но полза от нея няма — първото парче стъкло, което настъпиш ще те пореже. Сега за възможностите, макар че за тях дори не ми се говори: Земята — най-добре се умира у дома, в краен случай за последен път ще видим синьото небе и зелената трева, а ако имаме малко повече късмет — и близките си. Само че сигурно в орбита ще ни чака посрещане, което ще е твърде различно от традиционната пита с шарена сол.

— Не ви разбирам — обади се възрастен сержант. Едната му ръка до лакъта беше останала някъде в открития космос, а на другата се белееше нов бинт, който вече не успяваше да попие изтичащата кръв. Впрочем другите не изглеждаха по-добре от него.

— Там, където съм роден има обичай да се посрещат скъпите гости с голям домашен хляб, нарича се погача, и сол с добавка от ароматични треви. — Сержантът кимна. — Втората ни възможност е неизвестна на Самотните и затова оцеляла база. Вероятността е малка, но в случай на успех ще си осигурим спокойни, макар и уединени старини. До тук казах какви са шансовете ни да оцелеем. Освен това ако ни се умира бързо можем още сега да обърнем корабите срещу Самотните и… — Лейтенантът се чудеше с какви думи да облече мрачните си мисли, но хората наоколо добре го разбираха. Тъкмо понечи да продължи, когато в каюткомпанията се появи фелдшера от медицинското отделение.

— Разрешете…

— Кой още?

— Майорът — влезлият започна да смята на пръсти — двама от артилерийската прислуга, един навигатор, един механик, един от специалистите. И нашата санитарка.

Мъжете наведоха още повече глави, неспокойно се размърдаха, заскърцаха кожените им портупеи. Младото момиче дошло едва преди един месец от Земята беше дъхът на пролетния вятър, тъжната усмивка на есента, топлата целувка на любимата жена — всичко онова, което беше зад гърба на тези хора, всичко онова, с което се те се прощаваха всяка секунда и всеки час, вечер го сънуваха под мътната пелена на мечтата. То дойде — с лунички, къса смолисточерна косичка и дълбоки кафяви очи ходеше между ръждивите стени на коридорите и каютите. Половината екипаж вървеше след нея на тълпи от по една дузина и въпреки че от тези хора тук бяха останали само двадесеттина, в каюткомпанията влезе тишината — останалите разбраха и приеха своя дял от мъката им.